Самохвалствата на патриотите и истинското положение на България

Избрах да направя анализ на текста на Тодор Икономов „Самохвалствата на патриотите и истинското положение на България“, заради съвременната ми интерпретация на заглавието на текста. Мислех, че ще намеря теоретична статия с примери от епохата на написване, която мисли над патриотизма и го опровергава, дори осмива. Съответно, без никаква подготовка се гмурнах в написаното. Някак естествено, когато избираме такъв текст, явно или скрито се опитваме да затвърдим собствената си теза. Представите ми, обаче, бяха преобърнати още на първите страници. Разбрах, че няма да чета за това,което аз наричам „патриотизъм“, а за представите на автора в епохата на написване. Те в определени отношения приличат на патриотизма в наши дни, разпознах също и определени фрази от критическото политическо говорене. Но имайки в предвид целите на заданието, няма да анализирам текста от днешна гледна точка, а ще използвам някои от методите на историческата антропология. Ще се запозная с текста като терен на антропологично изследване, въпреки личната ми позиция, която в един смисъл съвпада с тази на Тодор Икономов, ще погледна на текста по критичен начин.

„Патриотите“ сякаш нямат нищо патриотично в техните нрави и политически, и обществени инициативи, но това е името, което те използват на политическата сцена. Тодор Икономов изразява негативно мнение за тях, а Захари Стоянов пише в „Записки по българските въстания“: „Ние сме дълбоко убедени, че мнозина от днешните наши държавни мъже, които се кичат с титлата „патриоти“, ако биха се намирали в положението на Левски и Бенковски, не само че не биха излезли в гората, но биха станали първи шпиони на турското правителство.“ Според Икономов, те копират политическата програма на бившите консерватори, от който той е бил част, вероятно част от непоносимостта, която изпитва към тях идва от там

Авторът изразява критично мнение за целия политически живот в България, според него той изначално не е конструиран по правилен начин. Политическата му позиция е на опозиция, той е против либералите и патриотите. Не харесва думите и маниерите им. „Позволихме си да използваме такива нрави в публичните си деяния, каквото не са позволени, освен на развратените нрави на запада“. Не подкрепя и методите им на работя. Твърди, че използват чужди текстове, за да напишат българските закони, вместо да направят проучване на „българското положение“. Захари Стоянов пише нещо подобно, че политиците нямат интерес в това да инвестират в исторически проучвания. По темата с неправилното разпределение на бюджета, Икономов коментира, че партийците „стоят по-горе от народа, който с труд си вади хляба“.

Икономов твърди, че либералите нямат либерални разбирания, а патриотите никак не са патриоти. „Партийците сменят лагерите“, не само тези на ниско ниво, но и „водачите им не се притесняват да отидат в друга партия“.

Текстът е разделен на 13 глави и всяка от тях описва различен проблемен кръг на българската политика и обществен живот. Започва от описание на партийците - на либералите и патриотите, какви са механизмите на работа на патриотите, липсата на гражданско участие, минава през критика на: отпускането на пенсии и разпределянето на бюджета, сближаването на Батенберг с патриотите и добрите хора, които се опомнят и си тръгват от партията, съединението на България, руското влияние в българското законодателство, турския данък за десятъка, образованието, правосъдието, централизираната администрация и завършва с детайлно описание на пощите, телеграфите и състоянието на вярата и духовенството.

Патриотите са описани като „силните на деня“. Те са водещата политическа сила и най-важното за тях, според текста, е да се сдобият с още повече власт. Батенберг се сближава с тях именно заради това, за да запази престола си. В своя манифест към българския народ, относно съединението на Княжество България с Източна Румелия, той пише, че е „единодушно провъзгласен за княз и на двете“. Съединението, според автора не е процес, който е подготвен от патриотите, а е опит за придобиване на по-голяма власт от тях. „защото има патриоти на власт и в Румелия и в Княжеството, и това според тях се донесе до повече съпричастници към партийците“ Също пише:„Батенберг се е самозабравил, дружейки с патриотите, настава анархия и недобър морал. Той бива отстранен от престола си.“ Това твърдение сочи към преврата през1886г. На патриотите се преписва лош морал, лекоумие, криви мнения, беззаконни дела и връзки с руското дипломатическо агентство, които автора не подкрепя. Те си служат с клевети и лъжи, и използват „йезуитското правило, че целта оправдава средствата“,но в същото време от всичко треперят и от всичко се боят и на всякъде ходят с телохранители. Избрани са не според морала, защото са агитирали турци, роми и евреида гласуват за тях.

Впечатленията ми от текста са, че той е написан много емоционално, а рационалните обяснения за политическата ситуация са малко. Има цели глави, в които Тодор Икономов се възмущава на управлението и е много трудно да се разбере реалната ситуация, която предизвиква тази негова реакция. Използват се библейски сюжети и вдъхновени от религиозната общност думи, за описанието на политическата ситуация. Авторът е теолог по образование, което дава основание за подбора на думи. Определя патриотите като „роби на страстите“ и „робове на содомството“, според него, те вършат беззакония. Главният съдник, според Икономов, е „Бога, човечността, съвестта идълга“. Възмущението на автора е, че патриотите се страхуват от хората и тяхното осъждение, а не от Бога и от собствената си съвест. Политиката в представата на Икономов е „свята работа“, а те, политиците, са я съсипали.

Има определени глави, в които авторът дава своето мнение за конкретни политически инициативи, които той не одобрява. От там разбираме и реалната политическа ситуация, която предизвиква неговата бурна реакция. Сред тях са: състоянието на правосъдието, централизирането на администрацията, телеграфи и пощи, училищната система и вярата, и духовенството.

Критиката на автора е, че основите на правосъдието са партийните цели на патриотите. Според него, те на първо място трябва да се научат да бъдат граждани, а след това съдии. Забелязва, че те не действат според съвестта си, а по волята на тези партийци, които са ги назначили на тази длъжност. Освен към служителите, негативно мнение има и към езикът, който се използва за написване на аргументи. Авторът твърди, че е твърде сложен и нормалните хора не го разбират. А това, че управляващите правят промени по законите всяка година, не помага на „нормалния българин“ да разбира. Отличава се на втори план критиката към липсата на гражданската активност на народа, наречено още „непростително равнодушие“. Оправдава се с наличието на специализиран език, който те не владеят, а в другите глави той казва, че това ще доведе до „страшно и безнадеждно бъдеще“.

Централизирането на администрацията затруднява гражданската активност, но и работата на чиновниците в провинцията. Хората могат да се съдят само в общинските съдилища, а не на местно ниво, както е било преди и това, според автора, затруднява процеса. Също, структурата на администрацията в страната задължава чиновниците в малките канцеларии да се допитват за разрешение Софийската такава, което, според него, затруднява цялостния работен процес. Подобен проблем той среща и в народната банка, където процедурите са твърде сложни за хората.

Относно пощите и телеграфите, авторът твърди, че чиновниците отварят и четат писмата на хората. „Шпионство има над кореспонденцията на гражданите, не толкова да гледат между службите“. А в същата глава той отбелязва, че патриотите не правят нищо, за да защитят търговията. Не преговарят за по-ниски мита с Румъния, например, както правят други държави. В следствие на това, износа на вълна, жито и кожа са много по-ниски, отколкото преди.

Критиката към образователната система е важна за различни публични фигури от това време. Тодор Икономов в настоящото произведение твърди, че училищата имат за цел да създават не хора които да се трудят, а привърженици и агитатори. „Ученици, които да говорят самонадеяно и да вкарват във всички обществени разговори партизански идеи“ Програмите, според него са твърде обширни и разглеждат материала повърхностно. По темата пишат много хора, един от тях е Нешо Бончев, който предлага конкретни начини, по които да се реформира учебната система. Като разделя образованието на начално (за бедните), програма за по-богатите, които евентуално ще си изпратят децата след това в университет и духовно, за създаване на свещенослужители. И двамата се съгласяват, че духовниците не са добре образовани и това застрашава населението от ереси.

Състоянието на вярата и духовенството също се превръща в основна тема за Икономов. Той се съгласява, че те са невежи, но се възмущава на реакцията на патриотите, които ги хулят и ги осмиват. Захари Стоянов пише, че „В селата свещеникът е първият в кръчмата и последният в училището.“ А според Икономов е работа на патриотите да оправят това положение „Патриотите да поискат по -достойна служба от свещениците- достойните хора ще се появят“. Именно тази намеса на държавата в лицето на доминиращата партия, според него, ще даде решение на проблема с върлуващите суеверия, духовенството ще се надигне, а патриотите да дават почит на „бащината вяра“.

В текста „Самохвалствата на патриотите и истинското положение на България“ се откроява опозицията на „народния човек“ и на управляващите и чиновниците. Първите по презумпция са добри, прости и необразовани, а вторите са лоши, образовани и желаят власт. Появява се и концепцията за гражданска активност, която ще помогне за доброто състояние в държавата, но тя, в лицето на управляващата партия, не иска това, а напротив – прави всичко възможно да затрудни простия народ да участва в управлението.

Библиография

1. Бончев, Нешо; „Съчинения“,1883

2. Стоянов, Захари; „Записки по българските въстания“,1884

3. Икономов, Тодор; „За самохвалствата на патриотите и истинското положение на България“,1888

4. Манифест от княз Александър I Батенберг до българския народ за Съединението на Източна Румелия с Княжество България,1885г.

5. Лекции на доц. д-р Галина Гончарова по дисциплина „История на българската култура през ново и най-ново време“